ПЕТИ УРОК: ПО ПЪТЯ ОТ СТРАХА КЪМ ЛЮБОВТА, ПРОТИВОРЕЧИЯТА СА ВЕРНИ

10.09.17- 22.09.17

„Балансът и овладеният потенциал на противоречията носят богатство и съзидание“
Из беседа на Брат Михаил/Омраам/, написала Калина Стойчева

„Единствената грешка почти винаги е,
че смятаме нашата гледа точка за
единствено вярна. За глухия, всички,
които танцуват са луди.“
Хорхе Букай

Стигнах до осъзнаване на страха от изисквания. Осъзнах, че хората непрекъснато изискват разни неща или от себе си, или от другите, или от себе си и другите. В повечето случаи, дори невъзможни и трябва да си магьосник или Бог, за да изпълниш тези изисквания. А в света на материята си има ограничения от ума и кой до където е достигнал. Това, че всеки може да изисква толкова, колкото може да направи и даде от себе си, ми помагаше.
След това си спомних, че никой не е длъжен на никой с нищо.
Всеки може да ти помогне и даде, и изпълни някакво изискване твое, желание, но това не е по задължение, а поради вътрешно желание. Хората обикновено като видят, че можеш, ти поставят все по-големи и големи изисквания, но не си им длъжен. А може би съм си ги поставяла първо в себе си тези изисквания, дори невъзможни и затова ги виждам отразени в огледалата-ближните ми, за да се огледам и изясня това противоречие. Търсила съм съвършенството и съм си поставяла цел, да бъда съвършена… Разбрах, че и съвършенството е илюзия, няма го. И то не съществува в парчетата, а само в цялото, в единството, в дървото, не в клоните отделни и отчупени от дървото, щото те умират, понеже не могат да черпят храна, енергия от Източника. Остава само цялото, единното във вечността.
От друга страна погледнато и всичко си е съвършено такова, каквото е. Няма нужда от промяна, макар че промяната е непрекъснат процес от движението. И това е илюзия. Значи и промяната е вид съвършенство, защото движението е живот и промяна.
Стигнах до там, че когато преобразяваме страховете си в сила от слабост се раждат – Мира/в мира е Бог/, Радостта/радостта е наша сила/ и Любовта – плодовете на Духа са мир, радост и Любов, търпение. А писанията казват, че в съвършената любов няма страх. Значи съм на прав път. И тук си спомних едно противоречие.
Вярвам, че всеки прави и дава най-доброто от себе си. И то е така. Но четвъртото споразумение казва, да даваме и правим най-доброто от себе си. Значи и не е точно така.
Изясних си го и това, благодарение на Гая, Тя ми обърна внимание/трети урок по памет/, че човек, когато е взел ролята на съдия или жертва, той не може да даде най-доброто от себе си. Това значи, че когато живеем в страховете си, ние даваме най-доброто от себе си, но това най-добро, не е същото, като от живота в любов, без страхове. И това е илюзия, да живееш без страх. Навярно страхове винаги ще има, нямам представа, но важното е да ни води любовта, а не страха, разбирам.
Живота в Любовта е, който проявява пълния наш потенциал, осъзнавам.
Затова са толкова нужни тези осъзнавания на страховете. Щото без тях няма проявление на пълния наш потенциал, заложен във всеки. Много учители обещават реализация и разгръщане на потенциалите ни, но никой учител, който не е преминал през осъзнаване на страховете си, не може да ни помогне.
А когато правим и даваме най-доброто от себе си/свързано и с изискванията на другите/, тогава обвиненията, вината нямат място, отстъпват. Направили сме каквото можем, по най-добрия начин. Който иска да съди, който иска да се радва. Това е, което ми носи мир.
Запитах себе си и Гая.
Гая, редно ли е да споделям всичко това и след като не съм достигнала до края, така да се каже, до съвършената любов в която няма страх?
Така мога да подведа някой, знам ли?
Тогава си спомних, че всеки може да бъде едновремено и учител и ученик. Например дете в първи клас, може да обяснява и споделя за решените задачи на други деца от първи клас. Тоест можем да споделяме това през което минаваме като опитности от живота с други, които са на този път и осъзнаване.
Още едно противоречие си изяснявах. Да, да не приемаме нищо лично, така е, според второто споразумение и Дон Мигел Руис.
Всичко, което приемаме лично носи болка и създава разделение. Но от друга страна Паулу Коелю има една много хубава история – капан за мишки. Тя като че ли ни казва, да приемаме всичко лично.
http://cveta1.blogspot.bg/search?q=капан+за+мишки
В живота имах опитност една също, че личното много пъти се оказва обществено и общественото лично. Та следвах съветите на Дон Мигел Руис, правилата на толтеките –
Да не вярвам на него, Да не вярвам на себе си, Да не вярвам на никого.
И така стигнах до истината, като си изясних тези противоречия и те отново се оказаха, че не са противоречия, а допълнение към цялото. Апостол Павел по този повод казва: “Всичко изпитвайте, дръжте доброто”. Истината никога не е в крайностите на две противоречиви мнения. Както ми каза една приятелка – съм търсач и изследовател. Да, търсач на истината съм. Сглобявам пъзела от парченцата.
Та всъщност когато не приемаме нищо лично, ние го приемаме, но като част от цялото.
Тогава няма нищо лично и всичко е лично едновременно. Може и да не се разбира, но важното е, че аз си го разбрах и това е истината за мен. Хем нищо не е лично, че да ни издига егото и да се смятаме за много важни, хем всичко има значение и капана за мишки може да даде отражение в живота ни, ако не му обърнем внимание на време.
Разбрах за себе си, че премълчавам много неща, които виждам и не ги решавам на момента. Оставям ги за бъдеще време и те се събират и си ям последствията, докато в един момент ми идва нанагоре. За съдията и жертвата също разбирам, че ако виждаме света през погледа на съдията или жертвата, картината коренно се променя.
Например когато осъждам мъжете, че не уважават жените, осъждам и себе си и жените също и даже и Земята, на която живеем, щото е от женски род, даже и Бог, Създателя на Вселената, щото е от мъжки род и целия свят го виждах през тази призма и това съответно влияе на всички взаимоотношения близки и далечни.
А като няма нищо лично и общо няма. Или всичко е лично и всичко е общо, така и с грозното и красивото е, с доброто и лошото. Всичко може да бъде погледнато като грозно и като красиво, като добро или лошо.
Например виждам как близък ми човек, мое отражение търси правдата, да бъде прав.
Но виждам от друга страна колко неправди има, се получават покрай това, да налагаш собствената си правда.
В света казват, че щастието на едни се гради върху нещастието на други. А при Бог било обратно. Всички били щастливи. Та ако щастието на един е нещастие за друг, то и доброто за един е зло за друг. Истините са относителни, менят се с време, място и човек. Преди време не съм се учила примерно, сега се уча. И едното е било истина и другото за различно време.
Но и двете твърдения могат да бъдат верни, макар и противоречиви на пръв поглед.
Ако кажем за някой че е силен физически. Това не значи, че е силен и психически или умствено или духовно. Та и тази истина е относителна, зависи от призмата и скалата с която мерим. Един бил свободен и шеф на работа, а в къщи роб на жена си. Друг обратно. Та в този смисъл злото и доброто, истините са относителни. И това, което е право за теб. За мен може да не е. Това, което е добро за теб, за мен може да не е.
Например за един да яде мед е балсам и лекарство, а за друг алергия. Та как ще знаеш и ще си убеден, че нещо знаеш като велики учени стигат до извода: “Аз знам, че нищо не знам”. Е, от това място, може да се узнаят много неща, щото липсва предубеждението.
Сетих се за думите на един приятел. Ама само пет човека дойдоха на сбирка.
Е и какво? Прекрасно. Там където са двама или трима събрани в Божието име и Бог е посред тях. Може да бъде прекрасно прекарано времето и с пет човека, както и с петдесет или с петстотин. А може да бъде пропиляно време и с пет човека на сбирката, както и с петдесет или петстотин. Зависи от виждането просто, настроението, вярата, намерението, решението.
Аз избрах да съм Щастлива, да не се обвинявам и да приемам всичките си недостатъци и да си прощавам. Щом мога да прощавам на другите, значи мога и на себе си.
Ето балансирането между вън и вътре, носи ми мир, когато осъзнаваме, че не сме повече от другите, нито сме по-малко.
Не е нужно да изискваме повече от себе, отколкото изискваме от другите и обратното важи – не е нужда да изискваме повече от другите, от колкото изискваме от себе си. Щото ако прекалено изискваме от себе си, това значи и прекалено изискваме от другите и ако прекалено изискваме от другите, това значи прекалено изискваме и от себе си – така е, дори и да не го осъзнава някой в момента. Когато някой каже, трябва да отида да се подстрижа и всеки си поглежда косата. Е, има и такива, които ще кажат – взех, решение, да не се подстригвам и така изискването не действа за него. … Ами ето това е отговора.
Ха, това е много интересно осъзнаване, но трудно за обяснение. Когато човек е поставил правилните неща на правилните им места, тогава всичко си идва на място.
Двете крайности, проявленията на паразита, които нямат общо с живота в любов идват от разделянето на себе си и другите. Когато считаш другите по-малки от себе си, действаш като съдия, през този поглед, призма и виждане. Когато считаш другите по-големи от себе си, действаш като жертва, през този поглед, призма и виждане.
А правилното виждане е, че всички са като теб и ти си като всички. Това е единството в многообразието и многообразие в единството.
И този поглед помага за осъзнаване и изправяне на всички останали кривини, които ни дисбалансират.
Един приятел ми каза – много светлееш. Чак сега го разбирам, щото живота е роден от любовта между тъмнината и светлината. Няма картина само с бял фон. За да има картина е нужно да се пише на черен фон с бяла боя или обратно. Така и няма битие, живот, проявление без любовта между тъмнината и светлината/инг янг/. Докато светлея и не приемам “лошото”, щото то обикновено е за добро, не мога да родя и приема Живота – Христос – Аз съм Пътя, Истината и Живота.
Щото само когато приемеш, можеш и да променяш. Докато отричаш, се бориш и това с което се бориш става по-силно. Може да бъде променено единствено като първо го погледнеш в очите и кажеш – добре, съществуваш. Но който съществува има три опции – да се роди, да умре, да възкръсне. Но това, което отричаме, че уж не съществува, а съществува/поради отричането/ – то не може да умре, преди да се роди, в този смисъл.
Моля се на Бог, Създателя на Вселената, Който е Любов, да ми дава сила и осъзнаване, всичко, което ми е потребно и нужно според Божията воля, за да си научавам уроците и да продължавам напред в училището наречено Живот.
Благодарност в мен усещам със сила сега. Благодаря, Благодаря, Благодаря на Вселената, на Бог, Създателя на Вселената, Който е Любов, на Гая, на Дон Мигел Руис, на Светия Дух-Живота. Боже, Благодаря ти, че снабдяваш всичките ни нужди сега от Свойто Богатство в Слава в Христа Исуса, на мен, на близките ми, на приятелите ми. Благодаря за Твоята Милост и Грижа Сега, Здраве, Сили, Живот, Осъзнаване. Благодаря, Благодаря, Благодаря!

Притчи 4:23
Повече от всичко друго що пазиш, ПАЗИ СЪРЦЕТО си, Защото от него са ИЗВОРИТЕ на Живота.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s